Госпожо Клисарова, какво очаквахте и какво не очаквахте да заварите в образователната система, когато станахте министър?
Очаквах, че системата е голяма и сложна, но не и че е чак толкова голяма и чак толкова сложна. Може би познавах по-добре висшето образование и проблемите там, но трябва да кажа, че от юни досега най-много се занимавам със средното образование.
Университетските преподаватели понякога са по-изолирани от общата система на средното образование, защото работим с кандидат-студенти и студенти, които вече са амбицирани и мотивирани да учат. Когато тази мотивация я има, работата е по-лесна. В средното образование има неравно желание и мотивация за обучение.
За съжаление, социалният статус и самите родители оказват много голямо влияние върху ефективността на образователната система. Не всички родители милеят еднакво за образованието на децата си. Това е една тревожна констатация, която – признавам си – не очаквах да видя. Признавам и че през последните години няма работа с родителите и в това направление трябва да работим за промяна.
Често чуваме фразата: „Образованието трябва да стане национален приоритет”. Как разбирате това понятие Вие?
Нека не говорим само за пари. За да стане образованието национален приоритет – това зависи от цялото общество. Отношението на родителите към образованието като цяло се прехвърля върху децата. Ако един родител има доверие в образователната система и детето ще има. С други думи, най-важното е да променим мисленето.
Трябва да работим и по връзката между образование, първо работно място и бизнес. Наскоро пак чух тази прословута поговорка: „Учи, мамо, за да не работиш.” Искам да променим това и в бъдеще да чуваме: „Учи, мамо, за да работиш.”
Бързото развитие на технологиите означава, че професии, за които преди време средно образование е било достатъчно, днес имат нужда от повече. Погледнете дори селскостопанските машини например – те вече са толкова компютъризирани, че трябва образован човек да работи с тях.
Много ли са според Вас вузовете в България? Необходимо ли е окрупняване или дори закриване на Висши учебни заведения?
Заявените места за прием в университетите са много повече от завършващите средно образование.
Поставили сме си за цел да направим план-прием, който да е обвързан с реалните нужди на икономиката и на обществото. За тази цел работим заедно с Министерството на труда и социалната политика, синдикати, работодателски организации и т.н. Стимулирането на естествената конкуренция в сектора в крайна сметка ще доведе до оптимизацията на мрежата от висши училища.
Но не може да кажем, че ще направим закон, според който да има примерно 5 висши училища. Защо пет, а не седем или пък повече? Не мисля, че това би било правилен подход. Нека учениците, които издържат матурите и искат да кандидатстват да имат възможно най-голям избор и да избират качествено и перспективно образование. По този начин намаляването на висшите училища ще стане по естествен път, а не наложено отвън.
Все повече български ученици и студенти заминават в чужбина, където продължават дори основно и средно образование в т.нар. пансионни училища и след това в университети за бакалавърски, магистърски програми и специализации. Как гледате Вие на тази тенденция?
Важно е да кажем, че образованието в чужбина само по себе си не гарантира качество. Бих казала, че това е една тенденция или дори мода, която с течение на времето ще отпадне.
Смятам, че най-добрата среда за едно дете е семейството.
Като лекар мога да ви кажа, че това гарантира правилното нервно-психическо развитие. Смяната на средата е стрес дори за възрастен, да не говорим за едно дете.
И у нас има училища с много качествена материална база. Имаме качествени учители. Например знам за случаи, в които деца, учили в България, се явяват на олимпиада по френски език във Франция и показват много по-добри резултати от местните ученици. Не бива да си хулим образованието.
Вие сте и лекар, и преподавател. Какво е наблюдението Ви върху системата за висше медицинско образование и какво може да се направи, за да спре изтичането на квалифицираните ни медицински кадри към други държави?
Мисля, че в България имаме много силно медицинско образование – с много добре подготвени преподаватели и студенти. Проблемът с кадрите в сектора не е свързан само със заплатата, но също знаем, че не можем към момента да предложим заплащане, сходно с това в други страни.
Младите хора искат добра реализация и възможности за кариерно развитие. Сега какво става – студент, завършил през ноември, трябва да изчака до месец май, за да започне специализация. Можем да говорим много и за обстановката в лечебните заведения, макар че вече и при нас има достатъчно високотехнологични болници. Ако подобрим тези условия, смятам, че по-голяма част от завършилите ще останат и дори ще има такива, които ще искат да се върнат.
Кой е най-важният приоритет на ръководеното от Вас министерство? Има ли нещо, което искате да свършите на всяка цена в мандата си?
Да се промени една толкова голяма система за 11 или 12 месеца не е реално. Най-голямото постижение за тези 11 месеца според мен е максималното усвояване на средства от програмите на Европейския съюз. Поставихме голям акцент върху ученическите и студентските практики и не само, че избегнахме риска да загубим пари, но парите не достигаха. Убедена съм, че ще успеем да докажем на нашите европейски партньори, че Министерството на образованието и науката има капацитет да ръководи оперативна програма. Това е първа такава програма за Министерството на образованието и науката и е изключително предизвикателство. За мен това е много важно.
Програмата обхваща периода до 2020 година, затова образованието не може да бъде ангажимент на едно правителството или на един министър. Без последователност, без приемственост, идеи и цели, които да следваме няма как да стане. Не можем и не бива да променяме системата на всеки две, три или пет години, или при смяната на управлението.
За финал – кои са произведенията, които стоят върху бюрото или на нощното шкафче на министъра на образованието?
Ако трябва да бъда честна, от юни месец насам покрай мен има само закони, наредби, правилници, проекти за стратегии. От българските автори много обичам разказите на Чудомир например, но нека да не започвам с изброяването, защото рискувам да пропусна някого. Иначе като лекар трябва да чета и много специализирана медицинска литература, а от 11 месеца нямам време и се чувствам малко изостанала с информацията.
Десислава Пенчева
Сп. „Образование & специализация в чужбина“,бр. 50, 2014 г., стр. 4,5,6.