Г-н заместник-министър, в активен диалог сте с представители на студенти, които протестират срещу това, че нямат достъп до т.нар. евростипендии през новия програмен период (но не и до евронаградите – б.а.). Има ли решение проблемът?
Завърши третото заседание на комисията, натоварена от министър Меглена Кунева с разрешаването на проблема. А той е много сериозен. Представям си, ако съм студент по медицина, имам отличен успех и научни резултати, какви чувства и емоции бих изпитвал, след като трудът ми е бил възнаграден с евростипендия, а в следващия момент съм лишен от нея. С представителите на студентите медици стигнахме до извода, че проектът „Студентски стипендии“, чиито правила се диктуват до голяма степен от финансиращия орган – в случая ЕК, е добре да остане такъв, какъвто е. Всяко предоговаряне е нещо изключително трудно, да не кажа невъзможно.
При договарянето на параметрите на Оперативната програма „Наука и образование за интелигентен растеж“ през 2014 г., когато и студентите са поканени да участват, е наложен терминът приоритетни направления, за които да има евростипендии. По-коректно би било да говорим за проблемни направления, в които няма покритие между търсенето на пазара на труда и интереса към тях от страна на студентите. Когато говорим за европейски средства, с които се преследват определени цели и се подкрепят дадени политики, няма начин да не се съобразяваме с изискванията на пазара. И трябва да се намерят инструменти, с които да се балансират двата пазара – на труда и на висшето образование. В този смисъл ми бе приятно да разбера, че и студентите осъзнават това.
Ще бъдат ли удовлетворени студентите?
Стигнахме до извода, че е необходима промяна на модела, по който се определят стипендиите. Това означава промяна в Постановление на МС № 90. Тази година държавата е предвидила 32 млн. лв. от държавния бюджет за стипендии. Ще се търсят резерви за увеличаването на средствата. МОН работи и ще продължи да работи в полза на студентите, но трябва професионално да подходим към мотивите, с които ще защитим пред МФ нашето искане.
Ще разговаряте ли и с ректорите? Има висши училища с огромен преходен остатък, от който спокойно може да се задели малък процент за подкрепа на най-добрите.
В разговорите със студентите участва и председателят на Съвета на ректорите проф. Любен Тотев, с когото имаме пълно взаимно разбиране. Ако приемем като хипотеза, че моделът на финансиране към момента остава този, който е, паралелно ще работим и за усъвършенстването му, търсейки резерви и в университетите. Академичната автономия позволява на висшите училища да печелят и част от тези средства могат да бъдат насочени към подкрепа на мотивираните млади хора.
Истината е, че не съществува модел на разпределение на средствата, който да е абсолютно справедлив. Но има немалко критерии, по които преговарящите могат да постигнат чувството, че моделът е справедлив.
За осма поредна година МОН връчи наградите „Питагор“ за принос в науката. Настоящото издание има три нови категории, една от които е за изследователски колектив с успешна комерсиализация на научния продукт. Едва ли е случайно това?
Не е случайно, както не е случаен и фактът, че наградата е връчена от заместник-министъра на икономиката Даниела Везиева. Процесът обучение – наука – иновации -бизнес е нещо неделимо и според мен трябва винаги да се разглежда в своята цялост. Това е естественият път за създаването на иновативни продукти и за възход на икономиката.
Не е невъзможно иновациите да възникват в резултат на фундаментални изследвания. Но по-често т.нар. насочени резултати в научните изследвания са продиктувани от нуждите на индустрията. Така се раждат сериозни иновативни продукти. В България имаме подобни примери, създадени с подкрепа на програмата Integration of research entities from the EU’s Convergence and Outermost regions in the ERA and enhancement of their innovation potential (REGPOT). Когато науката си партнира с бизнеса, който се интересува от иновации, резултатите не са еднократни. Те са устойчиви във времето, а създадената за целите на проекта научна инфраструктура се експлоатира по-равномерно и по-продължително време.
В България имаме уникални апарати, спечелени по международни проекти. Но достъпът до тях е ограничен, те обслужват твърде малко учени. За това е създадена карта на научната инфраструктура. А върху колективите, които владеят тази апаратура, се оказва нежен натиск да я направят достъпна, разбира се, при определени правила.
Пример за подобен достъп са суперкомпютърните мощности, които имаме. Те са на разположение не само на българските, но и на европейски учени, които работят по определени научни програми, обединени в т. нар. виртуални научни организации.
Обикновено във всяка уникална изследователска инфраструктура са вложени публични инвестиции. А това означава публичен достъп до нея, което я прави част от европейската и световната изследователска мрежа. Означава и публичен контрол върху резултатите от нейната работа.
През 2011 г. е приета Националната стратегия за научни изследвания. На сайта на МОН вече е публикуван проект на актуализирания й вариант. Кои са новите моменти?
Проектът на Стратегията е публикуван за широко обществено обсъждане. Изпратен е за становище до Съвета на ректорите и до БАН. Стратегията стъпва на няколко основни положения, важни за интеграцията на българската научна общност в европейското изследователско пространство. Те тясно корелират и с Иновационната стратегия за интелигентна специализация.
Най-важната и крайна цел е да се повиши процентът за наука от БВП, като в Стратегията сме разписали конкретните мерки за постигането на тази цел. Според мен развитието на научните изследвания и подкрепата, които те получават от обществото и държавата, са критерий за цивилизованото развитие на страната ни.
Оптимист сте, че през 2020 г. България ще заделя за наука 1.5% от БВП, като парите ще идват не само от бюджета, но и от икономиката?
Убеден съм, че процентът от БВП за наука ще бъде повишен съществено. Става дума за удвояване на ресурса в рамките на следващите пет години.
Неведнъж казвате, че задачата Ви е да се осигурят отлични условия за работа на поне 2000 млади учени, с което те да бъдат върнати в България. Без да отричаме необходимостта от това да бъдат подкрепяни в тяхната мобилност, как да направим така, че да изберат да работят в България, а не да търсим пътища, за да ги върнем?
Моята гледна точка е малко по-различна. Смятам, че няма нищо лошо в това младите хора, завършвайки в България и защитавайки дисертация тук, да отидат и да поработят в чужбина. Тези, с които работя например, след като защитят дисертация, ги изпращам някъде за година-две. До един след защита са работили задължително зад граница. Но по-голямата част са се върнали благодарение на интересната проблематика, с която се занимаваме.
Има и такива, които трайно са се установили в чужбина. Но те не са загубени за България. С тях работим по съвместни европейски проекти. Те са много близки партньори, при това заемащи сериозни позиции. Такъв пример е бившият ми докторант Васил Александров, който е водещ професор в Суперкомпютърния център в Барселона – един от най големите суперкомпютърни центрове в света.
По проектите, по които работим напоследък привличаме обратно в България на постдокторантски позиции бивши наши докторанти. Те увличат със себе си свои колеги – чужденци. Доскоро в екипа ми бе д-р Жан Мишел Селие от университета „Пърдю“ – щата Индиана (САЩ), млад, изключително работоспособен и талантлив колега. С него направихме много интересни разработки, благодарение на които той стана още по-известен в света, а го избрахме и за доцент в БАН.
По един от проектите на Института по информационни и комуникационни технологии – БАН, с ръководител проф. Галя Ангелова имахме 16 постдокторанти.
И понеже стана дума за постдокторанти, изкушена съм да Ви задам въпроса – ще имаме ли постдокторанти със стипендия от 1500 евро?
Това би било прекрасно и на мен ми се иска да се случи. За да бъде науката по-атрактивна за младите хора, се предлагат различни форми още от ученическа възраст. Ще припомня за прекрасния опит на Ученическия институт към БАН. За постиженията на младите ни математици и информатици, физици, химици, биолози – блестящи умове, които много ми се иска да намерят достатъчно добра среда да се развиват в България. А това няма как да стане, ако финансирането не бъде подобрено. За да се случи това обаче, и аз съм дълбоко убеден в това, е необходимо в ценностната система на нашето общество да се повиши рейтингът на изследователя. Това не може да стане от днес за утре. Трябва време. Инвестициите в науката са най-ефективният начин да тръгне икономиката. Парите за наука са много малко като абсолютна стойност, но принадената стойност, която тя носи, много често надхвърля 200%. С други думи, влага се малко, но ефектът е огромен. За съжаление, трябва да има критична маса в обществото, която да разбира именно така нещата, за да може да се реализират те на практика. Нужна е и политическа воля.
А може би трябва да се промени и мисленето на по-възрастната генерация учени. Едва ли е разбираемо за тях как един млад постдокторант ще получава в пъти по-високо заплащане?
Има го и този момент. Но има и колеги, смея да твърдя, че съм сред тях, които спокойно приемаме факта.
Смятам, че трябва да се търси хармонично решение на въпроса. От една страна, да се повишава заплащането на професорите, респективно на научните ръководители. От друга страна, не трябва да се отказваме от възможностите да предложим високо заплащане на постдокторантите.
Преди няколко години четири университета създадоха групата на т.нар. изследователски университети, отворена и за други висши училища. Днес вече говорим за изследователски университет като категория във висшето образование. Ще има ли национални критерии, на които да отговаря този тип висши училища? Какви ще са последиците за тях?
МОН разработва модел на изследователски университет. Той стъпва, най общо казано, на три компонента: научни компетентности, които се оценяват на базата на малко на брой и лесно проверяеми показатели; наличие на научна инфраструктура – без нея не може да се говори за изследователски университет, защото няма да има качествен научен продукт и качествено обучение; реализация на студентите. Но очаквам в резултат на това оценяване броят на изследователските университети драстично да нарасне.
А на въпроса дали ще има по-специална държавна политика към тях, според мен би трябвало, дори ако щете символично, парите за наука, които те получават, да се увеличат, за да могат да се извършват качествени научни изследвания. Това би бил жест на държавата към постигнатото от тези университети.
Но по-важните дивиденти са следствие на самото наименование – изследователски университет. Той става разпознаваем в световното изследователско пространство. Желан партньор е в научни проекти. В него гостуват с лекции и правят научни изследвания водещи световни учени. Университетът става предпочитан и от студентите.
Академичните ръководства с визия за бъдещето биха били доволни ръководените от тях университети да бъдат в лигата на изследователските.
Ясни са приоритетните направления във висшето образование. Ще има ли списък на защитените специалности?
В момента се разработва механизъм за защита на уникални специалности. В случая не става дума толкова са финансови дивиденти, колкото за по-мъдра стратегия за управляване на процесите във висшето образование. Защото изпусне ли се нещо след това са необходими десетилетия и огромни усилия, включително финансови, за да се възстанови. В тези специалности е възможно студентите да не са чак толкова много и в някакъв смисъл те ще бъдат бутикови. При тях не може да става дума за преливане. Например говорим за арабска филология, която не може да се прелива в китаистика или хиндуистика. С други думи, говорим за уникалност и в известен смисъл за капсулираност.
Имаме ли резултати от участието ни в „Хоризонт 2020″?
Има няколко проекта, които вече стартираха в България. Два от тях са т.нар. тиминг проекти. Стартът е приличен. Рано е да се правят генерални изводи.
Има ли новини около Фонд „Научни изследвания“?
Финализиран е правилникът на Фонда. Постигнахме съгласуваност с Министерството на финансите. Предстои нова сесия, за която са осигурени средства. Убеден съм, че в момента, в който Фонд „Научни изследвания“ активно заработи, ще покаже и необходимия капацитет да върши дейността, за която е създаден.
И накрая – къде минава тънката граница между автономията и отговорността пред обществото, което финансира тази автономия?
Чърчил е казал: „Демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено“. Така бих отговорил и аз на въпроса. Компромисът, напасването на автономията с финансирането от страна на обществото, е висш пилотаж. В България сме много далече от оптимума на този висш пилотаж.
Ще попитате – защо, след като има академична автономия и всеки университет решава сам за себе си проблемите, обществото трябва да заделя средства и да финансира автономните институции. За мен отговорът е, че това е въпрос на цивилизовано отношение и на деликатен компромис от двете страни. От една страна, всички ние решаваме, че в името на децата, на бъдещето си ще делегираме права и ще дадем част от общите средства на тази автономия, надявайки се, че тя разумно ще ги употреби. От друга страна, автономната институция поема ангажимента да бъде отговорна.
***
„Имам 12 защитили докторанти, трима от които вече са професори, а трима – доценти. Успешно защитилите докторанти са нещо като родни деца за научния си ръководител. С тях човек се гордее, защото е удовлетворен от тази непрекъснатост, която не му позволява да изчезне от света, без да е оставил следа“. Така накратко представя себе си заместник-министърът на образованието и науката проф. д.т.н. Иван Димов. Избира този начин вместо традиционното CV. В летописа на българската наука проф. Димов остава като ръководител на екипа, спечелил проект за един от първите три български Center of excellence. Тогава България все още не е член на ЕС, а терминът Center of excellence няма дори превод на български.
Преди да поеме поста на зам.-министър той е председател на Научния съвет на Института по информационни и комуникационни технологии към БАН. Ръководител е на Секция по паралелни алгоритми.
Интервю на Татяна Дикова
в. Азбуки – стр. 1, 8, 17